Wednesday, March 23, 2011

Любовната тайна

Кой казваше, че в нас и извън нас съществува другият живот – любовният?
Кой казваше, че хиляди го възхваляват и защитават, но хиляди го проклинят и уязвават; кой казваше, че можеже да бъде по-дълъг от вечност и по-къс от въздишка; кой казваше, че приадлежи единствено на живите, защото мъртвите отдавна са го забравили?
Неговото убежище – любовната тайна.
Мъжът и Жената, които познавах, изживяха другия, любовния живот, въпреки мълчанията, въпреки стенанията, въпреки изгнанията, в които изчезнаха. Мъжът остави от себе си доказателство – черния пламък в бялата душа на Жената, а Жената, чиято плът бе грях и съновидения, остави в душата му единствено пепел.
Това е причината от любовта им да не се родят синове.
Моят дар към двамата бе, че населих живота им с любовни думи, но се боя, че направих твърде малко – любовта им изтичаше като пясък, топеше се като сняг, чезнеше като сън, твърде малко направих, за да бъдат спасени.
Останалото погълна времето.

Троицата на Рубльов

Не мислете, че трите ангела на Рубльов не започват вечерята, защото чакат някого от нас, че не отпиват от чашата, защото чакат някого от нас, че лицата им са замислени, защото чакат някого от нас. Ония три ангела, слезли от скалния манастир, ония три вечни мълчания. Над безсмъртното вали златен прах.
Безсмъртното е удивително просто.
Три смъртни ангела, забравени тук, на земята, три ранени мълчания пред чашата, от която не е отпил никой. Обути са в леки сандали, в ръцете държат копия, дрехите им са простоткани. Защо не идва мъжът, когото чакат за вечеря? Неясно. Синьото не побеждава зеленото, зеленото не побеждава кафявото, кафявото не побеждава бялото, бялото не побеждава златното. Защо се бави мъжът, когото чакат за вечеря?
Пада здрач над Троицата на Рубльов.
Безсмъртното е удивително просто – три ангела пред една маса, една маса и върху масата чаша, една чаша и в чашата жива вода, от която не е отпил никой.
Изчакайте миг... изчакайте век... изчакайте хилядолетие... когато часовникът спре точно на 8,00 вечерта – час, в който ангелите на Рубльов вечерят.

Младата Ахматова

Още в зората на своя живот младата Ахматово привлича магнетично; поезията й, белязана с безсмъртна печал, притежава едно смъртно качество: ранимост.
Четете Ахматова нощем.
Младата Ахматова – това е началото на века. Това е Голям фонтан, Одеса, Царское село, Севастопол, брегът на Стрелецкия залив, морето, древния Херсонес и „зеленото влажно великолепие на парковете”.
Това са нейните 18 години.
В непубликувани спомени Валерия Срезаневска твърди: „Характерна уста, с рязко изразена горна устна. Тънка и гъвкава като върбова пръчка, с изключително бяла кожа. В царскоселската къпалня тя плуваше и се гмуркаша прекрасно, научила това на Черно море, където прекарваше през летата. Тя приличаше на русалка, случайно заплувала в тъмните неподвижни води на царскоселските езера.”
Все по-често жената със странен профил и бяла кожа, изпъкваща под тъмните облекла, се появява в петербургските среди на акмеистите. Стиховете й идват от призрачни глъбини:
Слава на теб, неизбродна печал,
вчера умря сивоокият крал...
Още в ония години върху лицето й преминават сенки – неин спътник е не само Музата, но и коварната туберколоза. Съвременници говорят за „царствената простота” на Ахматова, а Блок отбелязва: „Вие се замисляте тъжно.”
„Аз бях дръзка, зла и весела...” твърди Царствената.
Кога и къде е изречено? Преди, след или точно в нощта, когато изписва епиграфа на Андре Терие: „Лозата цъфти и аз съм на 20 години тази вечер” – върху ръкописа „Вечер” – начало на забележителна поетическа съдба.
Ана Ахматова е на 23 години.

Притча за Омир


Спомнете си нощта, когато се яви внезапно Омир –
бе целият сияние и огън.

Хилядолетен белег призрачното му лице разсичаше.
Какво витаеше?
Беда?
Знамение?
Апокалипсис?

– Видях го –
шепнеше старицата, окаменяла на площада. –
самият Антихрист от преизподнята на ада.

Крещеше слепият, прогледнал изведнъж.

А блудницата се задъха: – Беше огнен мъж!

Внезапни гарвани над оня мъртъв час –
кой бе
преминалият покрай нас,
подобно сянка мимолетна над пустинята?

– Единственият жив от Атлантида?
– Разбойникът, разпънат в ляво от Христос?
– Напусналият легионите на Рим?
– Осъденият от светата инквизиция?
– Убитият в Отечествената война?

Кой беше той,
кой беше той,
внезапни гарвани, опровержение на бога?

Веднъж на хиляди години се явява Омир.

Притча за любовницата на Мирон


Видях как в полунощ се появи Червенокосата
и влизаше
ковачницата на Мирон.

Не ми повярваха мъжете, ала един от тях изрече:
– Момче,
пази се от любовницата на Мирон.

А може би това не бе любовницата на Мирон,
която през оная нощ ми каза:
– Ела,
изпий любовния ми стон.

И аз изпих греховната наслада.

Кълна се – бе от пламък нейната душа,
и любехме се чак до сутринта:
бях млад,
Червенокосата бе също млада.

Не бях я срещал милион години.

И ето –
тя отново се яви – видение от младостта,
в нощта срещу разпети петък.
Гореше в стаята ми свещ
и с пламъка се сливаше червенокосата й сянка.
Попитах я: – Защо дойде?
Тя нито дума не изрече –
остави шепа кръв и пепел
на масата,
върху която гореше призрачно свещта.

Аз знам –
любовницата на Мирон е още там, в ковачницата,
и се оглежда в огледалото си сребърно.
Тя чака мен.
Тя чака теб.
Тя чака някого от нас –
и в час неясен го отвежда.

Косите й са огненочервени.
Косите й са огненочервени.