Някога по тия земи живееха лъвове.
Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете им при глад –
и първите надмогваха вторите.
Ситите лъвове не нападат, нападат гладните.
Стотици лъвчета си играеха в зелената свобода на тревите и бяха щастливи.
А над всичко владееше бог Юг.
А бог Север владееше ледната пустош.
И проревнува земите на бог Юг – и ги поиска:
страстите на боговете не са различни от страстите на човеците.
И прати първо предупреждение – милион снежинки,
които се стопиха в жарки дихания.
После прати зли ветрове – участта им бе същата.
Трети пратеници не прати – удари с леден свинец, който не се стопи дълго.
И бог Юг усети в петите студ.
Слънцето не грееше огнено, както преди,
птици не пееха звънко, както преди,
зверовете се криеха в мрака на пещерите.
А лъвовете ставаха все по-самотни.
Аз чувах ревовете им при тържество и ревовете при глад –
и вторите надмогваха първите.
Виждах как изопват тела, готови за скок – а враг нямаше.
Виждах как затварят очи,
как заспиват,
как снежните виелици ги затрупват.
Лъвиците ги побутваха с нежни ръмжения – да се събудят,
лъвовете не се събуждаха.
Случващото се с лъвовете не е различно от случващото се с човеците:
силното време на лъвовете отмина.
И тъй не разбрах кога се роди последният лъв.
Последният лъв живя кратко.
Ревът му разтърсваше простора – а нямаше кой да го чуе,
нямаше кой да отвърне, нямаше кой да го следва.
Самотата му бе огромна, поради което –
пазете се от самотата, самотата помита всичко.
И когато бог Север удари с цялото ледено войнство,
последният лъв рухна върху земята.
И там, дето рухна, остана отпечатък – колкото лъвска кожа.
